Авантюра първа... част втора

                      За ShMe

То беше ясно, че ще има и част втора :)

В живота си човек се среща с много хора. Понякога за малко, понякога за по-дълго. С едни хора просто се разминаваме, докато с други вървим заедно. Понякога дори срещаме хора, без да ги виждаме, само се докосваме до тяхната душа. Но аз вярвам, че всеки човек влиза в живота ни с причина. Ние може би не винаги виждаме или разбираме тази причина. Може би дори, отказваме да я приемем. Но истината е, че всеки човек остава следа в нас и ние в тях и ако разберем това ще започнем по-добре да разбира ме себе си. Защото понякога хората се появяват в живота ни за да ни помогнат, а понякога те самите имат нужда от помощ. И ако ние разберем това и подадем ръка, без да се замисляме, без да очакваме нещо в замяна, това е което ни прави хора. Случвало ли ви се е, да се заприказвате с човека до вас на спирката? А после заради този разговор да се почувствате по-добре и по-щастливи. Случвало ли ви се е да помогнете на непознат, просто защото има нужда? Или пък някой непознат да помогне на вас? На мен ми се е случвало и то много пъти. И тогава, макар да не се познавате за частица от секундата се чувстваш сякаш сте приятели от години. Има една теория, според която, хората на които помагаме и които помагат на нас, макар да ни се струват непознат, всъщност са ни сродни души. Не като онези по филмите дето се обичат през вековете. Това са души, близки до нашата и макар да сме се загубили през преражданията, дълбоко ние ги чувстваме сродни и познати. Може би в друг живот сме били най-добри приятели. А може би просто ни е било писано да бъдем на това място, в този момент и да срещнем точно тези хора, за да променят живота ни и ние техния.
Приятелството е много интересно нещо. Може да познаваш един човек цял живот и никога да не го почувстваш близък. А може дори да не си виждал най-добрите си приятели. Но макар и виртуални, тези хора пак успяват да стигнат до нас, да докоснат душата ни и да ни променят. Именно за това не е важно дали се виждаме на живо или само виртуално. Истински близките души намират начин да се намерят дори през времето и пространството.

Много размисли, много нещо! За тези от вас, които преживяха да стигнат до тези редове, ще кажа в моя защита, че понякога ме удря словесното излияние. Пък и ShMe беше писала, че много ще се радва да прочете есе на тема "виртуални приятели", та ето до къде го докарахме.  И сега, за да компенсирам ще ви покажа поне малко красоти.

Моята втора Авантюра е една чантичка за спомени. В нейните джобчета човек може да сложи снимки, картички, билети, малки бележчици. Изобщо всички онези неща, които пазят нашите най-мили спомени. Реших, че една такава чантичка би зарадвала ShMe. Много ми се искаше да й я дам преди да влезе в болницата, за да може да я вземе със себе си и да я разглежда, когато се почувства самотна. Е, нали ме знаете каква съм. Като си намисля нещо винаги го правя, но по сроковете никаква ме няма. Все си казва "Ей сега ще го направя" и така си остава. Та така и не успях. Но сега първата ми работа беше да й го пратя. А като се убедих, че го е получила, реших да го споделя и с вас.

Цялата чантичка е правена с прекрасните хартии на Прима, Song Bird. Тази колекция ми легна на сърце! Толкова нежни десени и толкова малки красоти! Истинско удоволствие за окото.

За предната част на чантичката си поиграх малко да оцветявам дантела. Знаете ме как си обичам дистрес мастилата. Е, сега ги ползвах за оцветяване на текстил. Много са подходящи и резултатите са страхотни.

Джобчетата направих така, че да може да побират повечко спомени.

Във всяко джобче съм сложила по една... на английски им се казва foto mats, май не мога да се сетя на български как би трябвало да се нарече. Ще ме погнат тия дето скандират да не ползваме чуждици, ама какво да се прави!

Тук е момента да благодаря специално на Нели, че беше така добра и ми наряза тези табчета, който виждате кичнати отгоре. 

Направила съм и нещо като малки тагчета, за да може да си води на тях разни бележки или пък красиви мисли или да си залепи снимки.

И разбира се, едно клипче, защото все си мисля, че снимките не стигат!

И понеже цялата идея за цветовете и елементите ми хрумна от прекрасното фото вдъхновение на Тони, познайте къде още ще лъсне таз чантичка :) Надявам се, че проекта ще е достатъчно оригинален, за да го включа и в предизвикателството на Вили по случай първата й блогогодинка. Разбира се ще я покажа и при Мър-Мяу, защото чантичките са нещо ново за мен, до сега не бях правила.